ПО СТЪПКИТЕ НА  ДЕДИТЕ НИ

“ Ясен месец веч изгрява

над зелената гора

цяла Странджа роб запява

песен нова юнашка”

   На 29 и 30 септември 2017 година, потомци на тракийските бежанци и ние, децата, наградени в конкурса на ТДБ “ Завръщане към корените”, вървяхме по стъпките на бежанците от Беломорска Тракия – “ По обратния път на дедите ни “ .

    Беше облачен септемврийски ден. Пресякохме българо-гръцката граница. Пътувахме … Слушах в автобуса разказите на потомци на бежанци от Беломорска Тракия.  Беше ми тъжно …. Мислех  си за човешката мъка и трагедия сполетяла толкова много мои сънародници, за безумията и жестокостите  , които тези нещастни хора и деца е трябвало да преживеят. Да изоставят родните си къщи, ниви и гори – там където са се трудили и живяли,  където са обичали и създавали семейства.

      Хиляди бежанци, прокудени и гладни, тръгнали да търсят спасение при своите сънародници в България.

       Автобусът вървя из южните склонове на източните Родопи. Планината ни омая  с красотата си, девствените  гори и зелените поля.

   Приближихме   морето и град Александропулис . В този град са живеели и са се трудили много българи. От тук и от околните села през кървавата 1913 година се събират повече от 40 000 души българи , които тръгват за България с надеждата да се спасят и оцелеят.

      Хората вървят по пътя Дедеагач-Фере – Армаганската долина  като целта е била България.

  Преминахме  през гръцките села Софлу, Фере, Димотика и аз сякаш виждах  отчаяните  и уморени хора, вървящи през прашните пътища,  през балкана и баирите. Изморени, гладни, ужасени, изоставящи  децата си.

    Много от хората успяват да се спасят и намират убежище в България.  Случайно прочетох от  Константин Петканов, който е оставил голямо литературно наследство- една негова мисъл:

 “ Насилници ми отнеха бащината стряха, но аз не я откъснах от сърцето си, а я населих с безсмъртни души, които живеят и ще живеят докато има слънце над равнината, ниви по земята и обич между хората“.

    Вечерта, изпълнена с много емоции и сълзи от пътуването през Беломорска Тракия, пристигнахме в Ивайловград. Там, с много обич и тракийски песни, ни посрещнаха от дружеството на тракийските българи в Ивайловград. Толкова любов , толкова гордост,толкова родолюбие имаше по лицата на тези хора.Песните, които заедно пяхме, ни накараха да заплачем от умиление и гордост затова, че сме българи.Усетих огромно щастие  че съм се родила в една малка и прекрасна страна.

   На сутринта се запътихме към град Маджарово, където  се състоя  Националният събор на Тракийските дружества в България . Времето беше студено, дъждовно , но хиляди хора от цялата страна се бяха събрали да почетат паметта на избитите бежанци.

    Над 18 000 души, търсейки спасение са били убити и посечени.

   Пътувайки от Маджарово към София си мислех, че нищо и никой не е забравен.Потомците на беломорските тракийци  пазят спомена за родния дом, за родното място, за загиналите близки.

   Щастлива съм и благодаря на Тракийските дружества , че ми дадоха възможност да посетя тези святи места за всеки българин.

     Милослава София Цветанова Михайлова  8 б клас 1 СУ” Пенчо П. Славейков” град София