ПО СТЪПКИТЕ НА ДЕДИТЕ НИ
“ Ясен месец веч изгрява
над зелената гора
цяла Странджа роб запява
песен нова юнашка”
На 29 и 30 септември 2017 година, потомци на тракийските бежанци и ние, децата, наградени в конкурса на ТДБ “ Завръщане към корените”, вървяхме по стъпките на бежанците от Беломорска Тракия – “ По обратния път на дедите ни “ .
Беше облачен септемврийски ден. Пресякохме българо-гръцката граница. Пътувахме … Слушах в автобуса разказите на потомци на бежанци от Беломорска Тракия. Беше ми тъжно …. Мислех си за човешката мъка и трагедия сполетяла толкова много мои сънародници, за безумията и жестокостите , които тези нещастни хора и деца е трябвало да преживеят. Да изоставят родните си къщи, ниви и гори – там където са се трудили и живяли, където са обичали и създавали семейства.
Хиляди бежанци, прокудени и гладни, тръгнали да търсят спасение при своите сънародници в България.
Автобусът вървя из южните склонове на източните Родопи. Планината ни омая с красотата си, девствените гори и зелените поля.
Приближихме морето и град Александропулис . В този град са живеели и са се трудили много българи. От тук и от околните села през кървавата 1913 година се събират повече от 40 000 души българи , които тръгват за България с надеждата да се спасят и оцелеят.
Хората вървят по пътя Дедеагач-Фере – Армаганската долина като целта е била България.
Преминахме през гръцките села Софлу, Фере, Димотика и аз сякаш виждах отчаяните и уморени хора, вървящи през прашните пътища, през балкана и баирите. Изморени, гладни, ужасени, изоставящи децата си.
Много от хората успяват да се спасят и намират убежище в България. Случайно прочетох от Константин Петканов, който е оставил голямо литературно наследство- една негова мисъл:
“ Насилници ми отнеха бащината стряха, но аз не я откъснах от сърцето си, а я населих с безсмъртни души, които живеят и ще живеят докато има слънце над равнината, ниви по земята и обич между хората“.
Вечерта, изпълнена с много емоции и сълзи от пътуването през Беломорска Тракия, пристигнахме в Ивайловград. Там, с много обич и тракийски песни, ни посрещнаха от дружеството на тракийските българи в Ивайловград. Толкова любов , толкова гордост,толкова родолюбие имаше по лицата на тези хора.Песните, които заедно пяхме, ни накараха да заплачем от умиление и гордост затова, че сме българи.Усетих огромно щастие че съм се родила в една малка и прекрасна страна.
На сутринта се запътихме към град Маджарово, където се състоя Националният събор на Тракийските дружества в България . Времето беше студено, дъждовно , но хиляди хора от цялата страна се бяха събрали да почетат паметта на избитите бежанци.
Над 18 000 души, търсейки спасение са били убити и посечени.
Пътувайки от Маджарово към София си мислех, че нищо и никой не е забравен.Потомците на беломорските тракийци пазят спомена за родния дом, за родното място, за загиналите близки.
Щастлива съм и благодаря на Тракийските дружества , че ми дадоха възможност да посетя тези святи места за всеки българин.
Милослава София Цветанова Михайлова 8 б клас 1 СУ” Пенчо П. Славейков” град София
